Първите доказателства за използването макар на примитивни методи за увеличение на предмети могат да се намерят още в древноегипетските йероглифи. Според Хризип, самият Архимед при изследване законите за пречупване на светлината е носел със себе си кристал за корекция на зрението. Първият писмен материал на тази тема е оставен от Луций Аней Сенека, който забелязва увеличението на буквите, наблюдавани през стъклен балон, пълен с вода. Император Нерон, когато е гледал гладиаторските игри в своята ложа, е използвал за увеличение изумруд. В древността обаче тези изследвания нямат голямо практическо или научно приложение. Оптиката започва да се развива едва след като около 1240 г. в манастирските библиотеки е направен превод на латински на книгата "Съкровището на оптиката" от XI век на арабския математик, астроном и оптик Абу Али ал-Хасан ибн ал-Хайтам, известен в Европа и като Алхазен. Той описва в своята монография увеличаващото действие на сегмент сферично стъкло, което нарича "камък за четене" и което е всъщност днешната лупа. Сигурно е, че първите очила се появяват в Европа, по-точно в Северна Италия, между 1280 и 1300 година.
Английският оптик Едуард Скарлет изработва през 1727 г. първата рамка с дръжки, които се поставят зад ушите. През 1784 година Бенджамин Франклин изобретява бифокалните стъкла, за да не трябва да сменя непрекъснато двата си чифта очила. През 1825 година са създадени стъкла, които коригират астигматизъм. Техен откривател е английският астроном Джордж Бидъл Еъри.