"Светът на политиците /царе, крале, императори, фюрери, президенти, генералисимуси и прости министър-председатели/ от времената на Софокъл та до днес, винаги се е сблъсквал с “нездравословната” етична анормалност на персонажи като Антигона. Те, Антигоните винаги противопоставят собственият си морал на каузата на “държавните мъже”, отказват да се подчинят на “здравословните” правила и закони на силните на деня и в крайна сметка заплащат нарушението с живота си. От античността до днес ние, зрителите на тези трагедии, все стигаме до очистителния катарзис, посипваме главите си с пепел, взимаме си съответните поуки от историята и така... до следващата инатлива Антигона, която не иска да се вразуми и да приеме нашата желязна държавническа логика.
Тук е необходимо да направим една уговорка, поради възможността да сбъркаме жеста на Антигона със жестикулациите на многобройните й имитатори - изпаднали, загубили всякакви основания хора, аутсайдери, “нямащи нищо какво да губят, освен оковите си”, пролетарии от всички страни, прошлеци и неудачници. Антигона прави своя жест пряко кръвната връзка с вуйчо си царя, пряко годежа си с Хемон /син на царя/, пряко статута си на дъщерята на спасителя на държавата Едип. Антигона има какво да губи - и това прави жеста на неподчинение подчинен на нещо по-високо от егоцентричния напън да се самодокажеш и да манифестираш бунтарски характер.
Нашият спектакъл е за истинските, сакрални основания на протестиращия човек, човекът, който казва “НЕ” на разбиращото се от само себе си “ДА” и го отстоява с цената на живота си. Мисля, че го дължим на младите, склонни към протестиране, българи."
Иван Добчев