Състоянието в творбата е определяно от някои критици като психоза.
Класическата трагикомедия „Записки на един луд“ на руския писател Николай Гогол е концентрирана върху живота на малкия човек в голямото общество.
В представлението се разкрива животът на един такъв човек – Попришчин, който е пренебрегнат от съдбата, борещ се за своите мечти, идеали и любов. Той е съвсем обикновен, дори малко семпъл, но жестоко тласнат от своите собствени размисли към ръба на лудостта. В изкривената реалност, в която съществуваме, хората не се вглеждат в красотата на душата на човек, а само в материалното му положение и мястото му в обществото. Именно този „малък“ човек съхранява истински важните неща в света и той е този, който оценява добротата, човечността, истинността, любовта и красотата. Попришчин намира своята любов и заради нея губи разсъдъка си, лутайки се някъде между несправедливостта на реалността, в която живее, и нереалния свят, който сам създава. Инстинктът му го кара да следва сърцето си и именно това го прави не „малък” човек, живеещ в голям свят, а „голям” човек, за когото светът е малък.
В „Записки на един луд“ се задава въпросът дали дневникът на този луд човек е доказателство за болната му душа или за страданията му в едно болно общество? Безумието, обзело Гогол, ни разкрива една проста история за любовта, която може да подлуди човека.